Проф. Маразов за книгата на акад. Сгурев: Светът такъв е. Друг свят няма?
Проф. Иван Маразов
август, 2023 година
София
СВЕТЪТ ТАКЪВ Е.
ДРУГ СВЯТ НЯМА?
На пръв взор наподобява необичайно, че един откривател в точните науки може да оцени освен математическите достижения на великия персийски стихотворец, само че и да се въодушеви от неговата лирика. В „ Размисли за съвремието “ учен Васил Сгурев предлага своите паралелни рубаи, в които той открива в Омар Хайям собствен съвременник. Защото той принадлежи към това потомство, което раждаше „ физици – лирици “.
И двамата имат сходна орис, изживявана по едно и също време и редом и в науката, и в поезията. И двамата не че не имат вяра във Върховния господ, само че го укоряват поради несъвършеното му създание. У Омар Хайям четем: „ С голяма шахматна дъска сравнил бих аз земята; / Ту ден, ту нощ, а пешките сме ние на дъската; / И движат ни, и с нас безмилостно играят; / Накрая ни захвърлят ненужни в тъмнината “. За Сгурев ориста е като заложена стратегия: „ Дали я има жестоката стратегия / за раждането и гибелта, за безконечната смяна? / Дали е тя основана от някакъв създател? / Дали я има? Или пък я няма! “. Орфическата дихотомия сред тялото и душата участва в творчеството и на двамата учени поети. Душата е нетленна, тя не е личностна облага – тя идва от Небитието и изчезва в него. Затова е незаконно душата да се подменя, да се сменя, да се разменя.
И за двамата най-големият зложелател на индивида е Времето, което за Хераклит е река, в която не можеш да влезеш два пъти, за Хайям е момент, за Сгурев Времето/Живот изтича, стопява се и ни стопява, то си играе с хората, а след това ги захвърля в мътните води. „ Как бързо всичко се стопи, изчезна в тъмнината! “ „ Изчезна всичко, всичко се стопи! “ „ А времето безжалостно стопи / несбъднати очаквания и фантазии. “ „ Вселената се свива и постепенно влиза в мен. / Догарям, Господи, догарям! “ „ Но времето през пръстите изтече. “ Превръщането на времето в Субект е сюжетообразуващ прийом, присъщ за иранската и за орфическата митологична теория (съответно Зурван и Хронос). Както у Хайям, у Сгурев животът „ е книга прочетена “. Което е навято от индоевропейската концепция за живота като прелиминарен запис.
И двамата смятат, че щастливият живот е на земята, а не в отвъдното: „ Забрави през вчерашния ден и на следващия ден, бъди благополучен през днешния ден “, учи Хайям. И Сгурев е уверен, че времето-миг, „ в този момент “, би трябвало да се изживее пълноценно „ във забавление, самодоволство, обич “. „ Главата горе! Не се оставяй тъжни мисли да те тровят. / Налей си винце и се радостни. “ И за двамата Небитието е краят на пътя на всеки човек, а защото всеки е вселената, с него умира цялата Вселена – „ изчезвам аз, изчезва всичко на света “. За Хайям „ латентен “ е индивидът, който не води правоверен живот, който не довежда до реализация заложените в него благоприятни условия. За Сгурев: „ Щом можеш – работи! / Карай, докато Господ те крепи! “ „ Ела на себе си, / огледай се и намерения. / Земята и без теб дали ще се върти? Тогава? Хвани се за живота! Усмихни се! Работи! “ Затова и съжалява за „ Още един изгубен ден, / напразно прахосан от мен “.
И двамата са рационални скептици, изпълнени със подозрение: „ Съмнявам се в това, двоумя се във всичко! “. Пред тях поражда въпросът „ Дали ще доживея някой и да ме похвали? “. И те имат отговор: „ Едва ли. / Дали светът ще стане по-добър? Едва ли. / Дали ще има смисъл нашия живот? Възможно, само че надали. / Дали човечеството с заплахите ще се оправи? Възможно, само че надали “. „ Едва ли! “ и „ Дали “ са формули и в други рубаи на В. Сгурев: „ Дали ще се откри някой / за мен най-малко свещица да възпламени! “. Те отразяват съзнанието за това, че Времето на безпаметието унищожава загатна – единственото, което може да остане от нас. От което не ни става по-малко горчиво.
Както в античните митологии, и у Сгурев по-страшна от гибелта е забравата за отишлия си: „ Човешката поличба – забравата догонва в гроба! “. „ Наближава залезът, душата стартира да трепти. / Безсмъртие тя желае, изпълнени фантазии. / Но спусне ли се в майката земя, / вечно ще се не помни – без диря! “ „ И единствено сенките от предишното с мен вървят, / вълнуват ме, и чезнат тъжно в някакъв пропуснат свят! “ „ Въобразява си, че с него почва всичко на света, / че ще остане постоянно в паметта “. Страшното е да не оставиш след себе си следи. За Хайям индивидът е като песъчинка, „ която се появява за момент от небитието и за момент изчезва в него – в множеството случаи без всякаква диря “: „ Няма да ни има. А на света е все едно! Ще изчезнем без диря. А на света е все едно! “ За Сгурев: „ Десетки години – незабележим момент и никаква диря “. „ Ще мине век, ще минат два, / не ще остане никаква диря “. „ Животът блясна и умря, / и не остави никаква диря? “ Дори и да си се трудил, „ Е и какво? Ще те не помнят, мой човек, ще те не помнят прекомерно скоро! “. Но общество, обречено на безпаметност, което се стреми и старае да „ изтрие всичко “, се лишава от корени. Неговото дърво няма да прорасне. Тази вероятност той вижда и за народа ни: „ Каква ще бъде нашата орис? / А, същата, каквато и в този момент. / Забравени, най-после на света “. И въпреки всичко просветва вяра: „ И в паметта ти да остане нещичко за мен! “ „ Но единствено същинско човешкото, духовно, / оставя въпреки всичко някакви следи! “.
Миналото е различен свят – „ А времето да се живее мина във време да се мре! “. От предишното остават единствено избледняващите сенки на спомените: „ По улиците в моя град / от дълго време към този момент вървя чужд. / И единствено сенките от предишното с мен вървят, / вълнуват ме, и чезнат тъжно в някакъв пропуснат свят! “ „ Неповторимо минало изплува и се трансформира в призрачна фантазия. “ „ Вчера “ е „ Избледняло минало “, „ Днес “ е светът на жестоката действителност, отрезвила вчерашния идеалист. Хайям написа: „ И в случай че те срещнат човек, отличаващ се с това, че той написа истина, стараейки се да изхвърли лъжата и лицемерието и да се откаже от хвалебствията и лъжите, те го вършат предмет на своето пренебрежение и подигравки “. А Сгурев прозира: „ Не, пътят този не ще ни води до Храма “. „ Клевета и завист, / завист – клюка, / мръснишки средства за достигането на върха. “ В този „ нов “ свят, в който не остава място за фантазии, поражда въпросът: „ Къде си ти? / Къде са твоите фантазии? “.
„ И двайсет века кръв, / братоубийства и война. / Дали бе правилен тоз сюжет? / Не беше ли висока платената цена? “ Разбира се, в днешната обстановка на нескопосани политически, обществени, морални и ценностни промени, на жестоки сюжети, помнещият човек се усеща непотребен, пренебрегнат, уединен, не на място. „ Тъжна самотност, свършек на света. “ Именно заради това Хайям и Сгурев, въпреки и разграничени с съвсем цяло хилядолетие, живеят в стадиално една и съща ера на жестоки промени, на изгубване на човечността. Те са съвременници.
За В. Сгурев мълчанието е метафора на подчинението, на тактиката на съучастие, на забравата, на отвъдното. „ Смърди, мирише и не се търпи. / С това са привикнали и към този момент се мълчи. “ „ Смачкаха го! Замълча! “ „ Отдавна предишното нещо ми дължи, / недоживяно, изтървано – просветва и трепти. / Дали ще ги получа последните трохи? / Едва ли! Стой си в ъгъла! Мълчи! “ „ И мисли добре, преди да проговориш. “ „ МълчӜ, от ден на ден и повече мълчӜ. “ „ Отивам си. За мен светът ще замълчи. “
У Сгурев, както и у Хайям, персоналното постоянно се преплита с общностното, освен това, даже то е разследване от положението на обществото. Именно заради това Хайям е бил преследван от религиозни и политически водачи, а Сгурев е писал своите рубаи за себе си. „ Но и в този момент внимавай пред кого какво приказваш. “ „ В тези времена, когато злобата от доста хора блика, / пресмятай, слушай и зад зъбите си хвани езика. “
„ Няма парадайс, няма пъкъл, о мое сърце. / Няма излаз от Мрака, о мое сърце. / И не се надявай, сърце мое оскъдно, / И не се опасявай, о мое сърце “, признава Хайям. Сгурев с болежка споделя: „ Светът е цялостен с ненавист и страдалчество. / Светът подобен е, и подобен ще си остане “. Но „ Когато отвред наднича заплаха и паника, / не се предавай, / тъй като бързо ще те вкарат в гроба! “.
Това е то: „ Светът подобен е. Друг свят няма? “.
Все отново с въпросителната на бледа вяра.